Separation (1896) by Edvard Munch ♥ Души-двойки или духовни партньори 

„ Separation ” (1896) by Edvard Munch

♥ Души-двойки или духовни партньори 

Една от най-универсалните алтернативи, подбудена от въплъщаването, е съзнаването на самотата. Размножението в резултат на комбинирано изпитание наподобява е оставило у нас неизличима диря и ние зажаднели се стремим (както спермата и яйцето) към искрата на сливането, която основава тялото. След като детето навлезе в процеса на социализация и осъзнае „ другите “, то концентрира вниманието си на открито от себе си в търсене на другарства, макар че през цялото време поставя старания да се харесва, да има, да бъде избирано, да се пригажда. Колкото повече се обвързваме с връзки, толкоз повече прочувственото тяло пробужда сетивата си и осъзнава усеща на наслада, яд, възторг, комплициране. Ние идентифицираме тези усеща с взаимоотношенията сред нас и другите, привиквайки с метода, по който те изпълват всекидневните ни прекарвания, и се усещаме изцяло изгубени без тях - даже и в случай че те ни носят тъга или злощастие.

По този метод танцът на взаимоотношенията в живота стартира овреме и гълтам множеството от силата ни. Ние се съпротивяваме напълно на опцията да останем сами, непрекъснато търсейки изплъзващата ни се „ половинка “ или „ сродна душа “, която би схванала същинската ни същина и би била постоянно до нас, с цел да не сме самотни. Това упорито възприятие е по този начин вкоренено в нас, че човек се пита дали това не е игра на вселената и дали тази специфична сила, която търсим, не е нищо друго, с изключение на дейностите на майката Природа, която така ловко подрежда нещата, че спермата в действителност мощно да пожелае яйцето и да обезпечи бъдещето. Може би тази галактически провокирана пристрастеност е основата на всички телесни връзки, отекваща на открито, до момента в който ние си мислим, че сме свързани с душата!

Но уви, душата в действителност ни води на открито, през вратите на земната умелост, за да обогати личния си репертоар. Винаги би трябвало да се отнасяме с съмнение към нейния проект да ни обвърже с други души и към претекстовете й, които постоянно ще включват „ учене на уроци “. Тогава тези други души стават средството, посредством което ние се учим. Твърде постоянно благословената ни душа е склонна да ни учи на състрадание, примирие и необвързаност, само че чрез толкоз тежки и мъчителни прочувствени преживявания, че ни е доста мъчно да установим нашето присъединяване и познание за тях. Кой е виновният? Кой е забъркал тази история? Кой ни е въвлякъл в това? Естествено нашата „ душа-двойка “. Нашият съизвършител в израстването. Не оня, който ни предлага висините на екстаза, а оня, който ни кара да преглътнем горчивия хап - и все за наше положително!

Само душа, изпълнена с обич към нас, ще пожелае да ни съобщи мъчителния урок, определен от нас самите. През другите си съществувания ние постоянно вървим дружно с групи души, с които ни свързва дълбока духовна обич. Срещайки се на земята, ние изпитваме мощно привличане едни към други и го реализираме чрез необичайния трагичен жанр на прочувственото тяло. Тъй като нашето най-устойчиво възприятие се намира в най-долните чакри, съхраняващи половите сили, ние проектираме тези усеща върху другите, доста постоянно с трагични последствия. Това физическо отъждествяване е прекомерно ограничаващо. Тази физическа идентификация е   прекомерно ограничаваща за души, които към този момент са обвързани прочувствено с обичани, другари, родители, деца. 

Хората са склонни да имат вяра, че с цел да изпитат надълбоко възприятие, им е нужна полова връзка. Но сродните души се срещат и свързват по цялата планета и доста малко от тези връзки имат нещо общо със секса. Докато не осъзнаем това, което се случва на душевно равнище, ние ще продължаваме да учим доста и мъчителни уроци. Тези специфични връзки не е належащо да се трансформират в телесни партньорства Тяхната цел е да ни оказват помощ да открием нашите фамилии от души, с които би трябвало да изпълним съответна задача от еволюционно естество. Урокът, който би трябвало да научим, е по какъв начин да се разпознаваме на душевно равнище, по какъв начин да се срещнат сърцата ни. При всички случаи половата връзка без присъединяване на сърцето съдържа мощно деструктивни сили. Ние може би се надяваме, че оня съвършен сътрудник, който дълго търсим (душата-двойка), е този, с който можем да живеем в цялостна естетика и единение на тази планета. А в действителност същинската ни сродна душа е доста по-вероятно да е онази персона, с която претърпяваме най-интензивен кармичен продан. Когато имаме поради съсредоточената духовна сила, която се демонстрира в процеса на зачеването, в сливането на двете кафези, творящи нов живот, можем да си представим какъв брой мощно би било привличането сред две души, пътували дружно през вечността. Нашето земно схващане ни държи в плен, допускащо единствено линеарни и лимитирани модели на усещане, защото то не си спомня източника. Ние имаме нюх за умствената си и половата си природа, само че репертоарът от способи за фокусиране и изложение на цялата реалност, холограмата на живота, бива извънредно филтриран в третото измерение. Ето за какво би трябвало да работим за издигане на силите от по-нисшите към пo-висшите чакри, с цел да реализираме среща на сърцата. Когато се научим да разбираме нашите сътрудници на духовно равнище и да се включим в танца на душите, тогава ще можем да се освободим от потискащото обезсърчение при мисълта, че им изискуем нещо или пък че те ни дължат нещо, или се притежаваме един различен.

Да позволиш на някого да си тръгне не значи да го загубиш. Никога не можем да загубим същински който и да е. Развитието в разнообразни направления не ни откъсва от другите, с които имаме общ корен. Идеята за разделеност е неправилно умозаключение, останало ни от момента, когато сме приели форма. В мига на зачеването, когато безформеното се изявява, бихме могли да се радваме на мощната сила на сливащите се сперма и яйце, вместо да скърбим за универсалната си същина. Каква мощна метафора за живота; да се отпуснем и да бъдем - да приемем всичко, което е! Космическият темп върви от обединение към делене, от прилив към отлив, от раждане към гибел, от сила към материя и назад. Нищо не се губи, всичко е в непрекъснато придвижване, промяна, еволюция.

Космическата смешка е в това, че душите ни се усещат като осъдени. Ако опитаме да отворим сърцата си, ще реализираме ново единение на нравствен проект освен с един човек, само че и с от ден на ден поданици на планетата. Така последователно ще се отворим за световното схващане. От разбирането на личната ни целокупност зависи значително до каква степен надълбоко можем да се свържем с други души. Винаги когато се нуждаем от нещо, да вземем за пример от възприятието на различен, или се опитваме да извлечем нещо от някого към себе си, губим равновесието си. А това основава напрежение в нашите връзки. То се поражда, когато се стремим към другия, с цел да се избавим от възприятието за самота, и е демонстрация на вътрешната ни изолираност от божествената сила. Само когато умишлено или неумишлено не пожелаваме или не чакаме нещо от другия, можем да изпълним същинско обединение с наши сродни души.

От: „ Лекуване на страстите (събуждане на безстрашния АЗ) “, Крис Грискъм, изд. „ Гуторанов “, 2006 година
Картина: „ Separation ” (1896) by Edvard Munch; en.m.wikipedia.org